„Ловецът на пеперуди“ – роман от Костадин Костадинов
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
показва
ЛОВЕЦЪТ НА ПЕПЕРУДИ
от
Костадин Костадинов
размер: 272 стр.
цена 15,95 лева
ISBN 978-954-26-2152-2
Очаквайте на 19 април!
За книгата
Романът „ Ловецът на пеперуди “ възкресява мита за дунавската Атлантида и нейните жители. Сюжетът се гради на националното вярване, че когато човек почине, на другия ден идва пеперуда, която каца на гроба и отнася душата на мъртвеца. Всяка една от пеперудите в романа е огледален облик на умрелия. Истински калейдоскоп от човешки души от цялата земна география. На границата сред живота и гибелта всеки от тях намира своя път към безсмъртието. Най-ценната, 88-ата пеперуда, идва за основния воин Лазар Караиванов (Костуро).
Отдавна не бях чел толкоз добре написан български разказ. Историята на изчезналия към този момент дунавски остров Ада Кале, ориста и приключенията на чудатия актьор и палач Лазар Караиванов, събрал с доста обич и гибел своята сбирка от пеперуди. Неговите вихрени пътешествия по цялата земя са хем разтърсващи като персонални случки и исторически събития, хем надълбоко митологични и многозначни, без да се натрапват с непотребна придирчивост. Запленяваща книга!
Емил Андреев
Забележителен български разказ, без всякакво подозрение! Пълноводен, красноречив, приказен. Лекокрил като рискован роман, умен като философска алегория.
Александър Секулов
Дълг на всеки от нас е да се опита да запази имената
на околните си за вечността
(Интервю с Костадин Костадинов)
Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 година в Радомир. Завършва Българска лингвистика в СУ „ Кл. Охридски “, няколко години работи като публицист. През 1990 година става създател и съсобственик на Издателска къща „ Пан “.
Костадинов дебютира през 1991 година с книгата „ Резерват за розови пеликани “. Вторият му алманах разкази и повести – „ Заливът на Ифигения “, излиза четвърт век по-късно. По негови сюжети са снимани игралните филми „ Резерват за розови пеликани “ (2003) и „ Легенда за белия глиган “ (2004).
Г-н Костадинов, дни преди излизането на романа „ Ловецът на пеперуди “ Вие заминавате на странствуване. По пътя на Вашите персонажи ли тръгвате?
Поемам на корабоплаване с транспортен съд през Атлантика. Може да се каже, че последвам моя воин Лазар Костуро, който няколко пъти пресича този океан. Всъщност пътешествието ми идва като след дъжд качулка. То беше планувано преди две години с концепцията по време на плаването да напиша основна част от романа за ловеца на пеперуди. Заради коронавирус пандемията обаче пътуването на няколко пъти беше отлагано и аз в това време съумях да довърша книгата си на сушата. Убеден съм, че няма по-вдъхновяващо място за писане от корабна каюта. В океана времето тече постепенно и стига за всичко, тъй като там даже и телефоните не работят.
Преди години, по време на корабоплаване до Бразилия, съумях да напиша една от повестите, включени в книгата ми „ Заливът на Ифигения “. Сега обаче в главата ми няма нов сюжет и ще запълвам времето си с четене и пиянство на бира.
Сюжетът на романа е извънредно завладяващ, по какъв начин Ви хрумна концепцията за него?
Спонтанно може да ти хрумне концепцията за роман. Роман се сглобява дълго и търпеливо – най-малко при мен беше по този начин.
Преди години гостувах в Америка в дома на моя другар Анри Кисиленко. Той е колекционер на пеперуди и по стените на стаята, в която спях, можех да преглеждам десетки екзотични типове. Крилцата на синьото морфо светеха даже и нощем. Пеперудената нишка обаче не може да издържи цяла книга. Трябваше да оплитам романа като плетка с две куки, както се плете пуловер от разноцветни конци. Всеки от конците следваше друга история. Накрая с пеперудената нишка приших гърба, ръкавите и предницата.
Защо решихте да възкресите мита за дунавската Атлантида?
Дунавската Атлантида е парче земя измежду течението на огромната река. Името на този остров е Ада Кале. Наричат го още Острова на свободата и Острова на безвластието. Ада Кале е най-яркият конец в моята плетка. Територията на този остров не принадлежи на никоя от прилежащите страни. Обитателите му са от разнообразни народности и изповядват разнообразни религии. Прехранват се с лов на риба и контрабанда. Освободени са от налози и военна тегоба. Живеят щастливо. Ада Кале не е литературна небивалица. Заливането му от водите на Дунав е очевадна метафора за края на пъстрота пасторален живот и настъплението на сивите съвременни времена.
Главният персонаж, Лазар Караиванов (Костуро), е многопластов и живописен облик. Разкажете ни освен това за него.
При писането на романа съм употребявал обстоятелства и исторически елементи от разнообразни мемоарни книги. Образът на Костуро е построен въз основата на действителен първообраз, като са му добавени краски от още двама-трима души. Когато започвах книгата, планирах да я напиша с два пъти по-голям размер, тъй като бях събрал задоволително материал. После по някое време взех решение, че може да отегча драгия четец и сгъстих и динамизирах доста повествованието. Даже безмилостно редуцирах няколко от към този момент написаните начални епизода. Така намислените, само че ненаписани истории за Лазар Костуро си останаха единствено за моя персонална приложимост. Може би в миналото ще се случат на някой различен воин от някоя друга книга.
Каква е ролята на женските облици в живота на основния воин и по какъв начин те се вписват в цялостния план на книгата?
Женските ми облици имат епизодични функции. Животът им е като този на пеперудите – къс и блестящ. Щеше ми се да надипля една по-дълга любовна история, само че избрах да не изгубвам темп.
Романът Ви е по едно и също време рискован и метафизичен. В него има шеметни завършения, само че и доста мъдрост. Понякога тази мъдрост е изказана единствено накратко – като тези: „ Всеки човек трансформира повече или по-малко тоя свят… и заслужава, даже да няма гроб, името му да остане издълбано върху камък “. Какво значат те за Вас?
Според мен наложително изискване за една книга в наше време е тя да бъде забавна и увлекателна. Ако една история е многопластова като алегория, всеки четец може да я пояснява съгласно дълбочината, до която е квалифициран да доближи. Що се отнася до имената, издълбани върху камък, считам, че дълг на всеки от нас е да се опита да запази имената на околните си за вечността.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Ясенова орденска лента (Catocala fraxini)
Още с идването си в София потърсих връзка с Организацията. Явих се пред един от началниците й – господин с букви Г. Ч., някогашен офицер от българската войска. Нарочно икономисвам името му, тъй като тоя човек по никакъв начин не ми се понрави, въпреки мнозина да настояват, че по-късно, през Балканската война, той се е бил безстрашно и се е покрил със популярност.
Срещата ни с Г. Ч. се състоя в кабинета на един богаташки дом. При него ме вкара селяндур от Скопско, който очевидно му служеше за защита. Господинът беше облечен с формален черен костюм. Плешивата му глава лъщеше, прясно обръсната. Настаних се аз на едно кожено канапе, а той ми сервира чаша коняк и подхвана диалог:
– Значи, ти си Сивата сенкя?
– Аз съм.
– Славата ти към този момент се носи и в София, а Организацията високо цени уменията ти.
Набързо описах за премеждията си с четата и за престоя ми в остарялата апсана. Г. Ч. търпеливо ме изслуша, а след това попита:
– Готов ли си да изпълниш ново предписание?
– Ако се върна в Македония – рекох, – пожертвам да ме обесят.
– Засега не се постанова да минаваш в Македония – сподели Г. Ч. – Трябва да убиеш един изменник, който сега се подвизава в Чепеларе.
– Какво е съгрешил?
– Имаше задача да трансферира в Турция оръжие през границата, само че злоупотреби с доверието на Организацията. Приел е пушките, а след това съзнателно ги е дал не на който би трябвало. Смъртната му присъда е издадена с цялостно единодушие.
– Някой би трябвало да ми го уточни – споделих.
– Ти добре го познаваш – отпи умерено от чашата си Г. Ч. – Става дума за Кольо Каиша.
Сигурно съм се опулил от изненада.
– Кольо Каиша е наказан и ти би трябвало да го екзекутираш – отсече Г. Ч.
Скочих на крайници и се развиках:
– Каиша не е изменник. Познавам го от дете. В Сетома по заповед на Организацията гръмнах почтена жена, в този момент ме карате да убия остарял харамия. Ако в миналото станете държавни управници, отново ли толкова елементарно ще раздавате присъди?
Темето на Г. Ч. внезапно поаленя.
– В революционната битка няма място за сантименти – просъска той. – Дал си клетва и знаеш какво те чака за непокорство.
– Знам – отвърнах. – Но отхвърлям да извърша тая нелепа заповед.
Ядосан от думите ми, Г. Ч. измъкна отнякъде револвер и го насочи против мене.
– Смятай, че към този момент и ти си наказан.
– Внимавай кого заплашваш! – споделих, а след това, без да поглеждам зейналото пистолетно дуло, излязох навирен от стаята.
Долу, на изхода на къщата, зърнах селянина от Скопско, който очевидно висеше там на пост. Кимнах му общително за сбогом и постепенно се отдалечих по улицата, само че щом завих зад първия ъгъл, хукнах с все мощ. Направих това изпитание, тъй като се притеснявах, че Г. Ч. ще прати по дирите ми своя гавазин.
Така безславно завърши моята революционна кариера.
Прибрах се в Ада Кале. Работа в хана имаше задоволително, а при потребност помагах в ковачницата. Веднъж Сиклавари подмятна, че ми е време да се задомя, и аз започнах да се взирам в девойките от острова.
Бях уверен, че сметките ми с Организацията са уредени, само че малко преди Коледа получих писмо от София. Писмо от три реда, написано с преправен, безформен почерк:
„ Лазаре, Организацията те осъди на гибел за непокорство. Скрий се някъде, с цел да опазиш живота си!
Доброжелател “
Явно господин Г. Ч. беше съумял да ми издейства присъда. Какво да очакваш от злопаметен човек с накърнена чест? Някой от началниците на Организацията обаче се бе усъмнил в доказателствата за моята виновност и с цел да остане чист пред съвестта си, ме предупреждаваше с анонимно писмо да се скрия. Така и не разбрах името на моя благодетел.
От главорез се трансфорах в цел. Писмото с моето име елементарно беше достигнало до мене в Ада Кале. Значи, и всеки от убийците на Организацията можеше да ме открие без особени старания.
Надвисналата опасност едвам не ме подлуди. Вечер залоствах вратата. Загубих съня си – скачах при най-малкия звук. Подозрително оглеждах непознатите мъже, идващи на острова. Не се и мярвах в кръчмата на хана. Представях си точките, на които бих заел позиция, в случай че би трябвало да гръмна с пушка човек от Ада Кале, и отбягвах местата към тях. Въоръжих се с револвер – носех го на всички места, даже в нужника.
Налагаше се да се махна от острова, с цел да пребивавам умерено. Дълго се чудех къде да отида. За страдание, нямах новини за местонахождението на цирк „ Чинизели “. От опит знаех, че в страните нагоре по Дунав, в случай че останеш без пари и работа, няма кой да те огледа.
През януари 1903 година, незабавно след Коледа, отпътувах за Солун. Изкарах десетина дни в квартирата на брат ми. Спях на пода.
С Михаил не смогвахме да се наприказваме. Той ми довери, че дружно с неколцина съученици членува в анархистичен кръжок, учреден от учителя Слави Мерджанов. С вманиачен жар в очите ми развиваше всякакви теории за справедливото бъдеще на човечеството. Вече беше съумял да се закълне пред Организацията и нямаше самообладание да се пожертва в битката. Опитах се да охладя ентусиазма му, давайки за образец моите неволи и нелепата ми смъртна присъда, само че Михаил все повтаряше, че всяка гражданска война дава и почтени жертви, а „ пламне ли огънят, около сухото гори и суровото “.
Така и не се срещнах със съучениците на брат ми. Новината за моята присъда към този момент беше пристигнала в Солун. Имаше заплаха някой от младите анархисти да ме съобщи на Организацията, по тази причина и не посмях да се задържа по-дълго в топлата квартира на Михаил. Трябваше да се укривам и от турците, и от българите. Дълго умувах накъде да потегли. Вече добре владеех ковашкия поминък, само че по този начин и не бях смогнал да си изкарам диплома за занаятчия.
Има едно място на света, където човек може да получи самун и покрив, без да заплаща с пари. Това място е Света гора.
Реших да отида във владението на Богородица.
До Атон пътувах с параход, който потегли от Солунското пристанище късно вечерта. Морето беше бурно и корабът се клатушкаше по целия път, в продължение на десетина часа. На полуострова не се позволяват дами, по тази причина на борда се бяха качили единствено мъже, множеството от които, в това число прибиращите се монаси, бяха облечени в черно. Като за заравяне.
На разсъмване излязохме пред носа на Ситония – междинния Халкидически полуостров. Тогава мъглата се подвигна и пред нас се разкри прелестна панорама към планината Атон, която се издига съвсем отвесно на 2000 метра над морето. Върху самия връх беше кацнало бяло облаче – като калпаче.
Корабът дебаркира в Дафни – основното пристанище на Света гора. Там ни чакаха петдесетина коне и мулета, оседлани и подготвени за път. Наеха ги по-заможните поклонници, а аз дружно с останалото голям брой поех пешком към Карея, където дойдох след близо три часа.
Градецът Карея е столицата на Атон. Няколкото дюкянчета и трите гостилници на чаршията му бяха цялостни с клиенти, тъй като това е единственото място на полуострова, където може да се купи нещо с пари. Продаваха се всевъзможни артикули като се изключи месо. Цял ден се мотах по уличките, разгледах близкия манастир Кутлумуш, а за нощта ме подслониха в голяма спалня за 60 души, която се отопляваше от една-единствена печка.
Територията на Света гора е разграничена сред двайсет манастира, които са като самостоятелни царства. Навсякъде одобряваха служащи без заплата – единствено против храна и постелка. Хареса ми и в Зограф, и в Хилендар, само че оттова минаваха доста българи и рискувах някой да ме разпознае.
След като пребродих източната половина на полуострова, съумях да си намеря работа като ковач в гръцкия манастир Филотей. Той е построен в планината, на към триста метра височина над морето. Беше се увеличен през последните двайсетина години преди идването ми. В конюшнята му отглеждаха 24 мулета и 18 коня. Някой трябваше да ги подковава.
Ковачницата се намираше отвън стените на манастира – на стотина крачки от портата. Беше вкопана в земята, с каменни стени, иззидани преди епохи. През прозорчето й се откриваше чудна панорама към морската простор. В ясни дни се открояваха очертанията на остров Тасос.
През първата седмица след идването ми спях в общите килии с поклонниците, след това си сковах един нар зад пещта в ковачницата – там най-малко постоянно беше топло и нощем никой не ми хъркаше.
Хранех се с монасите в трапезарията. Макар и постна, няма по-вкусна храна от тая в Атон. По празниците ни готвеха манджи с риба, калмари и октоподи – пръстите да си оближеш.
Работа имах премного. Най-вече правех подкови и подковавах конете и мулетата, които целодневно бродеха с поклонници на гърба или пренасяха товари по стръмните пътеки сред Великата лавра и манастирите Ивирон и Каракала.
Понякога ме пращаха да оказвам помощ в работилницата за тамян. Манастирът Филотей произвеждаше огромни количества от тоя артикул и го разпращаше из цялата Света гора.
Основна суровина на тамяна е ароматната смола, добивана от дървото ливан. Това растение вирее в пустинните каменисти региони на Арабския полуостров. Когато стане на най-малко 10 години, върху кората му се вършат нарези. От тях изтича смола, която се втвърдява на сълзи.
В нашата работилница тия сълзи се стриваха на прахуляк и се размесваха с малко вода и всякакви благовонни масла. В получената гъста каша се усукваха дълги фитили, които след това нарязвахме на части и оставяхме да изсъхнат.
След всеки допир с ароматите на тамяновата смола нощите ми се изпълваха с чудновати сънища. Най-често сънувах ангели с бели пеперудени криле.
Скоро след установяването ми във Филотей си открих там правилен другар – голям, рошав пастирски псе, който всички назоваха с името Куче. Явно някой българин, лишен от фикция, го беше кръстил по този начин. Куче през деня работеше като надзирател на конското стадо и безстрашно отблъскваше набезите на досадните чакали, които се бяха развъдили неимоверно.
Привечер, незабавно след прибирането на конете в яхъра, песът идваше при мене, тъй като имаше потребност от храна и милувка. Погалвах го и му давах самун от моята дажба, с цел да позалъжа непрекъснатия му апетит. Говорех му на български и ми се струваше, че ме схваща. Куче нямаше шанс – беше попаднал на неуместно за кучетата място, където никой от индивидите не се хранеше с месо.
Сковах за песа дървена колибка и я сложих до входа на ковачницата. Той я одобри за собствен дом и стартира да преспива в нея. Понякога нощем, воден от дивите си инстинкти, Куче излизаше на лов за дивеч в гората. После дъхът му смърдеше на мърша.
Седмица след Великден в ковачницата пристигна основният манастирски коняр Ставрос – жилест, синеок мъж от остров Лимнос, на възраст към четиридесетте.
– Дядо свещеник ме прати тука – сподели, – да потърся един инструмент.
– Какъв тъкмо инструмент? – попитах.
– Един необикновен инструмент – рече Ставрос, – който хем реже като ножица, хем стиска като клещи.
Преровихме сандъците и открихме особения инструмент, чието наименование по този начин и не научих на български. Ставрос ме накара да го подостря и смажа. Когато пристигна на другия ден да си го вземе, той изясни:
– Това желязо служи за скопяване на коне. Имаме в хергелето пет двугодишни жребеца. Много са буйни и е извънредно време да ги освободим от мъжките им мераци. Те така и така няма по какъв начин да срещнат на Атон кобилка, даже магарица в никакъв случай няма да срещнат тука.
След няколко дни ме повикаха да оказвам помощ на конярите при кастрирането. Заделените от стадото жребци бяха спънати и добродушно пасяха на ливадата.
– Ще стартираме с Леонидас, че е най-див – разпореди се Ставрос и уточни един хубав чевръст жребец със смолисточерна четина.
Първо овързаха с едно въже муцуната на коня – да не хапе. После с друго, по-дебело въже, заплетоха гърдите, предните крайници и задния му ляв крайник. Така Леонидас беше заставен да легне на лявата си страна.
Макар и крепко пристегнат с възли, конят по всякакъв начин се опитваше да се освободи и петима мъже едвам го удържахме.
Ставрос прилежно свърши работата си. Най-напред изми мъжките атрибути на Леонидас с вода и сапун, по-късно ги обля щедро с ракия първак. Преди да ги отреже с особения инструмент, се погрижи да стегне с конец плътта над тях.
Останалите жребци видяха какво ги чака, само че бяха принудени да се подчинят и един след различен изгубиха мъжествеността си.
Накрая Ставрос събра всичките тестиси, наряза ги и ги опържи в зехтин. Опита от гозбата и сподели на помощниците си:
– Ммм… Това е нашата премия. Няма по-добра храна за един мъж.
– Имаме ли благословията на дядо свещеник да ядем месо? – попита един от конярите.
– Не може за всяка дреболия да се допитваме до игумена – рече Ставрос. – Сега са великденски празници, а ние не сме монаси и не ни е неразрешено да ядем блажно. Ще хапнем тука, на ливадата. Няма да внасяме месото вътре в манастира, с цел да не дразним жителите му.
И аз като останалите мъже си взех от мръвките и седнах да ги хапвам на тревата. Белите бъбреци бяха доста вкусни.
Докато ние похапвахме, петте скопени кончета, към този момент надмогнали болката, пасяха добродушно на ливадата, като понякога надигаха глави и се взираха в нас.
Тогава отнякъде се появи песът Куче, който се завъртя към мене и се облиза.
– Днеска имаш шанс – рекох и му подметнах една мръвка.
Куче подуши белия бъбрек, само че вместо да го лапне, надигна глава и ме стрелна с взор, а след това се обърна и загледа конете. Сякаш разбра какво им се е случило.
– Яж, яж – подканих го аз, само че Куче побутна с лапа встрани парчето месо, без повече и да го помирише, а след това размаха опашка и отиде да си поговори с конете.
Близо месец по-късно Ставрос се отби при мене да остави чифт стремена за корекция. Беше повел хергелето на водопой и до момента в който си приказвахме, животните вън нетърпеливо пръхтяха. Той се извини, че бърза, а когато на излизане прекрачваше прага на ковачницата, пред него се завъртя черният Леонидас. Конят внезапно хвърли къч – ритна Ставрос право в челото и го просна възнак.
Мъжът не можа да каже гък.
Изтичах при него и подложих ръка под главата му. Дъхът му беше секнал от удара – очевидно животът го напускаше. Върху челото му личеше червен отпечатък от конска подкова. Гледаше с опулени от удивление сини очи – беше осъзнал, че умира, само че не искаше да го повярва.
Внезапната гибел е най-тъжна. Не ти оставя даже парченце време да си припомниш най-малко най-щастливите прекарвания. Не можеш дори да си помечтаеш за мястото, където се надяваш да се пресели душата ти.
Когато очите на Ставрос застинаха неподвижни, протегнах ръка и спуснах клепачите върху тях.
Главният коняр беше чиновник на заплата в манастира, по тази причина го погребаха в гробището на Филотей. Това гробище беше прекомерно малко по повърхност. В него заравяха телата на умрелите монаси, а най-малко три години по-късно изкопаваха мощите им, като полагаха черепите на специфични лавици, а кокалите – в общата манастирска костница, с цел да освободят място за новопредставилите се пред Господ.
Душата на Ставрос повика една от най-едрите европейски нощни пеперуди, наречена ясенова орденска лента. Латинското й име е Catocala fraxini. Размахът на крилете й доближава 11 сантиметра. Включена е в листата на най-забележителните 88 пеперуди. Улових я без старания призори до пресния гроб на основния коняр.
Тази пеперуда населява широколистните гори. Деня си прекарва неподвижен върху стволовете на дърветата. Когато кацне върху тях, тя се покрива с предните си крила, които са със защитна багра – сивокафяви, нашарени с линии, имитиращи пукнатините на дървесна кора. Ярко оцветените задни крила на пеперудата се разкриват единствено при полет. Те са черни, а през средата им минава необятна синя лента с формата на подкова.
Гъсениците са сиви на черни точки, с огромни глави. Достигат дължина седем и половина сантиметра и се хранят с листата на ясена, трепетликата, тополата и други дървета.
В Атон не ми оставаше доста време за лов на пеперуди. Освен ясеновата орденска лента улових два ендемитни типа, които по този начин и не можах да дефинира тъкмо, тъй като не попадаха в моите справочници.
Един следобяд, до момента в който блъсках с чука желязо върху наковалнята, усетих, че някой ме следи, и обърнах глава. В ковачницата се беше вмъкнал игуменът на манастира – дядо Калистрат. Седеше на каменните стъпала до входа, гледаше ме и засукваше с показалец връхчетата на брадата си.
Оставих чука и отидох да му целуна ръка.
– Обичам да се заглеждам в огъня – усмихна се игуменът, – укротения огън.
Дядо Калистрат беше дребно, съвсем стогодишно старче. Въпреки напредналата си възраст имаше избистрен разум. Монасите го почитаха като светец. Преди доста години беше изгубил единия си крайник от коляното надолу и за стъпало използваше остаряла дървена протеза. За бастун му служеше игуменският скиптър – дебела сопа с железна топка на върха.
– Радвам се на усърдието ти – сподели дядо Калистрат. – Бог се отплаща обилно на положителните служащи. Предишният ни ковач беше духовник. След време може да го последваш в духовния му път.
– Още не съм сигурен дали тука ми е мястото – рекох. – Все отново съм българин.
– Какво като си българин – усмихна се старецът. – В манастирските книги написа, че преди четири епохи Филотей бил унищожен и тънел в съсипия. Тогава тук се заселили български монаси, които съумели да го възродят. Нашата обител е оживяла с помощта на тяхното старание.
Обещах на дядо свещеник да обмисля думите му. Започнах да се вглеждам в монасите към мене и да се слагам на мястото им. Възхищавах се на тяхното себеотдаване по време на изтощително дългите служби. Все по-дълго се задържах в църквата.
Атон е изумително държавно образувание. Всичките му поданици са избрали непринудено да живеят в него, подчинявайки се умишлено на античните му закони. За своя труд монасите не желаят и не получават заплата, а и парите не са им нужни, тъй като няма къде да ги харчат.
Централен орган на ръководството на Света гора е Общото заседание на манастирските игумени. Всеки от тези игумени е всемогъщ стопанин в своя манастир, нещо като цар сановник, а подчинените му са подредени надолу в строга подчиненост. Всички монаси, без значение от своя нравствен ранг, са длъжни от време на време да се изповядват персонално на игумена. Така безспорната власт на царя сановник е предпазена от интриги и заприказва.
През 1903 година Атон влизаше в границите на Османската империя, само че макар стратегическото състояние на полуострова на никое място на територията му не бяха ситуирани турски войски. Високата врата получаваше от манастирите налог и предпочиташе да не се намесва нито в ръководството им, нито в духовните им каузи.
Света гора ми харесваше. Благосъстоянието на Филотей беше цветущо. Всички членове на монашеското общежитие съблюдаваха откритите правила, животът течеше умерено, без огромни грижи и подозрения. Често имах допир с образовани и извисени духовно люде. Започнах да си втълпявам, че това е най-близкият до съвършената независимост свят, само че осъзнавах и основния му съгласно мене недостатък – на Атон не допускаха дами и там не се раждаха деца.
След всяка вечеря дядо Калистрат заставаше до изхода на трапезарията и благославяше монасите и поклонниците. Веднъж, на излизане от столовата, той ми рече:
– Ако си решил да направиш първата стъпка, ела в килията ми да се изповядаш.
Събрах кураж и още същата вечер се явих пред игумена.
Дълго ме разпитва той. Докато му разказвах за Ада Кале, по лицето му се разливаше богатства усмивка, само че щом започнах да разказвам осъществените от мене убийства, дядо Калистрат взе да потропва нервно с протезата по пода. По някое време не сдържа гнева си и ми се развика:
– Защо си се трансформирал в главорез на почтени люде? Защо си изцапал ръцете си с кръвта на православен грък?
– Вършех всичко по заповед на Организация, чиято основна цел е свободата – отвърнах.
– Организация, която позволява почтени жертви, не е богоугодна – удари с пестник по масата игуменът. – Всеки човек е задължен да мисли със личната си глава и да се грижи на първо място друго за спасението на душата си. Свободата е налична единствено за този, който следва божиите закони.
– Във всички революции в човешката история до момента са падали почтени жертви – промърморих.
– И до какво са довели тия революции? – подвигна ръце дядо Калистрат. – Само се сменя пастирът на стадото, а от време на време и кучетата. В най-хубавия случай стадото се мести на по-тучно пасбище, с цел да дава повече мляко и вълна. Затова търсещият свободата човек е жертван на самотно скиталчество… Я ми налей вода от каната, че ми пресъхна устата.
Игуменът изпи на един мирис съвсем цялостната чаша и ме погледна в очите:
– Твоите грехове са непростими. Аз най-малко не мога да ги опростя. Още си доста млад и в случай че живееш праведно, Господ може и да се смили над тебе. А в този момент се махай и повече да не си се мярнал пред очите ми! Не се и опитвай да си търсиш работа в различен манастир, мястото ти не е в Света гора.
На другата заран си събрах багажеца и напуснах Филотей след тъкмо пет месеца престой в манастира. Куче дълго ме следва по пътя, въртейки отзивчиво опашка. Малко преди Ивирон песът зърна един заек, подгони го и не помни за мене.
В пристанището Дафни взех парахода за Солун. От един пътник на борда научих за атентатите на българските анархисти, залели с кръв града тъкмо след великденските празници.
– Никъде в Солун не казвай, че си българин – посъветва ме индивидът. – Иначе рискуваш да те пребият.
Не можах да открия брат ми в града. Беше напуснал квартирата си. Хазяинът му сподели, че не е сигурен дали е оживял по време на атентатите и последвалите ги погроми над българи.
показва
ЛОВЕЦЪТ НА ПЕПЕРУДИ
от
Костадин Костадинов
размер: 272 стр.
цена 15,95 лева
ISBN 978-954-26-2152-2
Очаквайте на 19 април!
За книгата
Романът „ Ловецът на пеперуди “ възкресява мита за дунавската Атлантида и нейните жители. Сюжетът се гради на националното вярване, че когато човек почине, на другия ден идва пеперуда, която каца на гроба и отнася душата на мъртвеца. Всяка една от пеперудите в романа е огледален облик на умрелия. Истински калейдоскоп от човешки души от цялата земна география. На границата сред живота и гибелта всеки от тях намира своя път към безсмъртието. Най-ценната, 88-ата пеперуда, идва за основния воин Лазар Караиванов (Костуро).
Отдавна не бях чел толкоз добре написан български разказ. Историята на изчезналия към този момент дунавски остров Ада Кале, ориста и приключенията на чудатия актьор и палач Лазар Караиванов, събрал с доста обич и гибел своята сбирка от пеперуди. Неговите вихрени пътешествия по цялата земя са хем разтърсващи като персонални случки и исторически събития, хем надълбоко митологични и многозначни, без да се натрапват с непотребна придирчивост. Запленяваща книга!
Емил Андреев
Забележителен български разказ, без всякакво подозрение! Пълноводен, красноречив, приказен. Лекокрил като рискован роман, умен като философска алегория.
Александър Секулов
Дълг на всеки от нас е да се опита да запази имената
на околните си за вечността
(Интервю с Костадин Костадинов)
Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 година в Радомир. Завършва Българска лингвистика в СУ „ Кл. Охридски “, няколко години работи като публицист. През 1990 година става създател и съсобственик на Издателска къща „ Пан “.
Костадинов дебютира през 1991 година с книгата „ Резерват за розови пеликани “. Вторият му алманах разкази и повести – „ Заливът на Ифигения “, излиза четвърт век по-късно. По негови сюжети са снимани игралните филми „ Резерват за розови пеликани “ (2003) и „ Легенда за белия глиган “ (2004).
Г-н Костадинов, дни преди излизането на романа „ Ловецът на пеперуди “ Вие заминавате на странствуване. По пътя на Вашите персонажи ли тръгвате?
Поемам на корабоплаване с транспортен съд през Атлантика. Може да се каже, че последвам моя воин Лазар Костуро, който няколко пъти пресича този океан. Всъщност пътешествието ми идва като след дъжд качулка. То беше планувано преди две години с концепцията по време на плаването да напиша основна част от романа за ловеца на пеперуди. Заради коронавирус пандемията обаче пътуването на няколко пъти беше отлагано и аз в това време съумях да довърша книгата си на сушата. Убеден съм, че няма по-вдъхновяващо място за писане от корабна каюта. В океана времето тече постепенно и стига за всичко, тъй като там даже и телефоните не работят.
Преди години, по време на корабоплаване до Бразилия, съумях да напиша една от повестите, включени в книгата ми „ Заливът на Ифигения “. Сега обаче в главата ми няма нов сюжет и ще запълвам времето си с четене и пиянство на бира.
Сюжетът на романа е извънредно завладяващ, по какъв начин Ви хрумна концепцията за него?
Спонтанно може да ти хрумне концепцията за роман. Роман се сглобява дълго и търпеливо – най-малко при мен беше по този начин.
Преди години гостувах в Америка в дома на моя другар Анри Кисиленко. Той е колекционер на пеперуди и по стените на стаята, в която спях, можех да преглеждам десетки екзотични типове. Крилцата на синьото морфо светеха даже и нощем. Пеперудената нишка обаче не може да издържи цяла книга. Трябваше да оплитам романа като плетка с две куки, както се плете пуловер от разноцветни конци. Всеки от конците следваше друга история. Накрая с пеперудената нишка приших гърба, ръкавите и предницата.
Защо решихте да възкресите мита за дунавската Атлантида?
Дунавската Атлантида е парче земя измежду течението на огромната река. Името на този остров е Ада Кале. Наричат го още Острова на свободата и Острова на безвластието. Ада Кале е най-яркият конец в моята плетка. Територията на този остров не принадлежи на никоя от прилежащите страни. Обитателите му са от разнообразни народности и изповядват разнообразни религии. Прехранват се с лов на риба и контрабанда. Освободени са от налози и военна тегоба. Живеят щастливо. Ада Кале не е литературна небивалица. Заливането му от водите на Дунав е очевадна метафора за края на пъстрота пасторален живот и настъплението на сивите съвременни времена.
Главният персонаж, Лазар Караиванов (Костуро), е многопластов и живописен облик. Разкажете ни освен това за него.
При писането на романа съм употребявал обстоятелства и исторически елементи от разнообразни мемоарни книги. Образът на Костуро е построен въз основата на действителен първообраз, като са му добавени краски от още двама-трима души. Когато започвах книгата, планирах да я напиша с два пъти по-голям размер, тъй като бях събрал задоволително материал. После по някое време взех решение, че може да отегча драгия четец и сгъстих и динамизирах доста повествованието. Даже безмилостно редуцирах няколко от към този момент написаните начални епизода. Така намислените, само че ненаписани истории за Лазар Костуро си останаха единствено за моя персонална приложимост. Може би в миналото ще се случат на някой различен воин от някоя друга книга.
Каква е ролята на женските облици в живота на основния воин и по какъв начин те се вписват в цялостния план на книгата?
Женските ми облици имат епизодични функции. Животът им е като този на пеперудите – къс и блестящ. Щеше ми се да надипля една по-дълга любовна история, само че избрах да не изгубвам темп.
Романът Ви е по едно и също време рискован и метафизичен. В него има шеметни завършения, само че и доста мъдрост. Понякога тази мъдрост е изказана единствено накратко – като тези: „ Всеки човек трансформира повече или по-малко тоя свят… и заслужава, даже да няма гроб, името му да остане издълбано върху камък “. Какво значат те за Вас?
Според мен наложително изискване за една книга в наше време е тя да бъде забавна и увлекателна. Ако една история е многопластова като алегория, всеки четец може да я пояснява съгласно дълбочината, до която е квалифициран да доближи. Що се отнася до имената, издълбани върху камък, считам, че дълг на всеки от нас е да се опита да запази имената на околните си за вечността.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Ясенова орденска лента (Catocala fraxini)
Още с идването си в София потърсих връзка с Организацията. Явих се пред един от началниците й – господин с букви Г. Ч., някогашен офицер от българската войска. Нарочно икономисвам името му, тъй като тоя човек по никакъв начин не ми се понрави, въпреки мнозина да настояват, че по-късно, през Балканската война, той се е бил безстрашно и се е покрил със популярност.
Срещата ни с Г. Ч. се състоя в кабинета на един богаташки дом. При него ме вкара селяндур от Скопско, който очевидно му служеше за защита. Господинът беше облечен с формален черен костюм. Плешивата му глава лъщеше, прясно обръсната. Настаних се аз на едно кожено канапе, а той ми сервира чаша коняк и подхвана диалог:
– Значи, ти си Сивата сенкя?
– Аз съм.
– Славата ти към този момент се носи и в София, а Организацията високо цени уменията ти.
Набързо описах за премеждията си с четата и за престоя ми в остарялата апсана. Г. Ч. търпеливо ме изслуша, а след това попита:
– Готов ли си да изпълниш ново предписание?
– Ако се върна в Македония – рекох, – пожертвам да ме обесят.
– Засега не се постанова да минаваш в Македония – сподели Г. Ч. – Трябва да убиеш един изменник, който сега се подвизава в Чепеларе.
– Какво е съгрешил?
– Имаше задача да трансферира в Турция оръжие през границата, само че злоупотреби с доверието на Организацията. Приел е пушките, а след това съзнателно ги е дал не на който би трябвало. Смъртната му присъда е издадена с цялостно единодушие.
– Някой би трябвало да ми го уточни – споделих.
– Ти добре го познаваш – отпи умерено от чашата си Г. Ч. – Става дума за Кольо Каиша.
Сигурно съм се опулил от изненада.
– Кольо Каиша е наказан и ти би трябвало да го екзекутираш – отсече Г. Ч.
Скочих на крайници и се развиках:
– Каиша не е изменник. Познавам го от дете. В Сетома по заповед на Организацията гръмнах почтена жена, в този момент ме карате да убия остарял харамия. Ако в миналото станете държавни управници, отново ли толкова елементарно ще раздавате присъди?
Темето на Г. Ч. внезапно поаленя.
– В революционната битка няма място за сантименти – просъска той. – Дал си клетва и знаеш какво те чака за непокорство.
– Знам – отвърнах. – Но отхвърлям да извърша тая нелепа заповед.
Ядосан от думите ми, Г. Ч. измъкна отнякъде револвер и го насочи против мене.
– Смятай, че към този момент и ти си наказан.
– Внимавай кого заплашваш! – споделих, а след това, без да поглеждам зейналото пистолетно дуло, излязох навирен от стаята.
Долу, на изхода на къщата, зърнах селянина от Скопско, който очевидно висеше там на пост. Кимнах му общително за сбогом и постепенно се отдалечих по улицата, само че щом завих зад първия ъгъл, хукнах с все мощ. Направих това изпитание, тъй като се притеснявах, че Г. Ч. ще прати по дирите ми своя гавазин.
Така безславно завърши моята революционна кариера.
Прибрах се в Ада Кале. Работа в хана имаше задоволително, а при потребност помагах в ковачницата. Веднъж Сиклавари подмятна, че ми е време да се задомя, и аз започнах да се взирам в девойките от острова.
Бях уверен, че сметките ми с Организацията са уредени, само че малко преди Коледа получих писмо от София. Писмо от три реда, написано с преправен, безформен почерк:
„ Лазаре, Организацията те осъди на гибел за непокорство. Скрий се някъде, с цел да опазиш живота си!
Доброжелател “
Явно господин Г. Ч. беше съумял да ми издейства присъда. Какво да очакваш от злопаметен човек с накърнена чест? Някой от началниците на Организацията обаче се бе усъмнил в доказателствата за моята виновност и с цел да остане чист пред съвестта си, ме предупреждаваше с анонимно писмо да се скрия. Така и не разбрах името на моя благодетел.
От главорез се трансфорах в цел. Писмото с моето име елементарно беше достигнало до мене в Ада Кале. Значи, и всеки от убийците на Организацията можеше да ме открие без особени старания.
Надвисналата опасност едвам не ме подлуди. Вечер залоствах вратата. Загубих съня си – скачах при най-малкия звук. Подозрително оглеждах непознатите мъже, идващи на острова. Не се и мярвах в кръчмата на хана. Представях си точките, на които бих заел позиция, в случай че би трябвало да гръмна с пушка човек от Ада Кале, и отбягвах местата към тях. Въоръжих се с револвер – носех го на всички места, даже в нужника.
Налагаше се да се махна от острова, с цел да пребивавам умерено. Дълго се чудех къде да отида. За страдание, нямах новини за местонахождението на цирк „ Чинизели “. От опит знаех, че в страните нагоре по Дунав, в случай че останеш без пари и работа, няма кой да те огледа.
През януари 1903 година, незабавно след Коледа, отпътувах за Солун. Изкарах десетина дни в квартирата на брат ми. Спях на пода.
С Михаил не смогвахме да се наприказваме. Той ми довери, че дружно с неколцина съученици членува в анархистичен кръжок, учреден от учителя Слави Мерджанов. С вманиачен жар в очите ми развиваше всякакви теории за справедливото бъдеще на човечеството. Вече беше съумял да се закълне пред Организацията и нямаше самообладание да се пожертва в битката. Опитах се да охладя ентусиазма му, давайки за образец моите неволи и нелепата ми смъртна присъда, само че Михаил все повтаряше, че всяка гражданска война дава и почтени жертви, а „ пламне ли огънят, около сухото гори и суровото “.
Така и не се срещнах със съучениците на брат ми. Новината за моята присъда към този момент беше пристигнала в Солун. Имаше заплаха някой от младите анархисти да ме съобщи на Организацията, по тази причина и не посмях да се задържа по-дълго в топлата квартира на Михаил. Трябваше да се укривам и от турците, и от българите. Дълго умувах накъде да потегли. Вече добре владеех ковашкия поминък, само че по този начин и не бях смогнал да си изкарам диплома за занаятчия.
Има едно място на света, където човек може да получи самун и покрив, без да заплаща с пари. Това място е Света гора.
Реших да отида във владението на Богородица.
До Атон пътувах с параход, който потегли от Солунското пристанище късно вечерта. Морето беше бурно и корабът се клатушкаше по целия път, в продължение на десетина часа. На полуострова не се позволяват дами, по тази причина на борда се бяха качили единствено мъже, множеството от които, в това число прибиращите се монаси, бяха облечени в черно. Като за заравяне.
На разсъмване излязохме пред носа на Ситония – междинния Халкидически полуостров. Тогава мъглата се подвигна и пред нас се разкри прелестна панорама към планината Атон, която се издига съвсем отвесно на 2000 метра над морето. Върху самия връх беше кацнало бяло облаче – като калпаче.
Корабът дебаркира в Дафни – основното пристанище на Света гора. Там ни чакаха петдесетина коне и мулета, оседлани и подготвени за път. Наеха ги по-заможните поклонници, а аз дружно с останалото голям брой поех пешком към Карея, където дойдох след близо три часа.
Градецът Карея е столицата на Атон. Няколкото дюкянчета и трите гостилници на чаршията му бяха цялостни с клиенти, тъй като това е единственото място на полуострова, където може да се купи нещо с пари. Продаваха се всевъзможни артикули като се изключи месо. Цял ден се мотах по уличките, разгледах близкия манастир Кутлумуш, а за нощта ме подслониха в голяма спалня за 60 души, която се отопляваше от една-единствена печка.
Територията на Света гора е разграничена сред двайсет манастира, които са като самостоятелни царства. Навсякъде одобряваха служащи без заплата – единствено против храна и постелка. Хареса ми и в Зограф, и в Хилендар, само че оттова минаваха доста българи и рискувах някой да ме разпознае.
След като пребродих източната половина на полуострова, съумях да си намеря работа като ковач в гръцкия манастир Филотей. Той е построен в планината, на към триста метра височина над морето. Беше се увеличен през последните двайсетина години преди идването ми. В конюшнята му отглеждаха 24 мулета и 18 коня. Някой трябваше да ги подковава.
Ковачницата се намираше отвън стените на манастира – на стотина крачки от портата. Беше вкопана в земята, с каменни стени, иззидани преди епохи. През прозорчето й се откриваше чудна панорама към морската простор. В ясни дни се открояваха очертанията на остров Тасос.
През първата седмица след идването ми спях в общите килии с поклонниците, след това си сковах един нар зад пещта в ковачницата – там най-малко постоянно беше топло и нощем никой не ми хъркаше.
Хранех се с монасите в трапезарията. Макар и постна, няма по-вкусна храна от тая в Атон. По празниците ни готвеха манджи с риба, калмари и октоподи – пръстите да си оближеш.
Работа имах премного. Най-вече правех подкови и подковавах конете и мулетата, които целодневно бродеха с поклонници на гърба или пренасяха товари по стръмните пътеки сред Великата лавра и манастирите Ивирон и Каракала.
Понякога ме пращаха да оказвам помощ в работилницата за тамян. Манастирът Филотей произвеждаше огромни количества от тоя артикул и го разпращаше из цялата Света гора.
Основна суровина на тамяна е ароматната смола, добивана от дървото ливан. Това растение вирее в пустинните каменисти региони на Арабския полуостров. Когато стане на най-малко 10 години, върху кората му се вършат нарези. От тях изтича смола, която се втвърдява на сълзи.
В нашата работилница тия сълзи се стриваха на прахуляк и се размесваха с малко вода и всякакви благовонни масла. В получената гъста каша се усукваха дълги фитили, които след това нарязвахме на части и оставяхме да изсъхнат.
След всеки допир с ароматите на тамяновата смола нощите ми се изпълваха с чудновати сънища. Най-често сънувах ангели с бели пеперудени криле.
Скоро след установяването ми във Филотей си открих там правилен другар – голям, рошав пастирски псе, който всички назоваха с името Куче. Явно някой българин, лишен от фикция, го беше кръстил по този начин. Куче през деня работеше като надзирател на конското стадо и безстрашно отблъскваше набезите на досадните чакали, които се бяха развъдили неимоверно.
Привечер, незабавно след прибирането на конете в яхъра, песът идваше при мене, тъй като имаше потребност от храна и милувка. Погалвах го и му давах самун от моята дажба, с цел да позалъжа непрекъснатия му апетит. Говорех му на български и ми се струваше, че ме схваща. Куче нямаше шанс – беше попаднал на неуместно за кучетата място, където никой от индивидите не се хранеше с месо.
Сковах за песа дървена колибка и я сложих до входа на ковачницата. Той я одобри за собствен дом и стартира да преспива в нея. Понякога нощем, воден от дивите си инстинкти, Куче излизаше на лов за дивеч в гората. После дъхът му смърдеше на мърша.
Седмица след Великден в ковачницата пристигна основният манастирски коняр Ставрос – жилест, синеок мъж от остров Лимнос, на възраст към четиридесетте.
– Дядо свещеник ме прати тука – сподели, – да потърся един инструмент.
– Какъв тъкмо инструмент? – попитах.
– Един необикновен инструмент – рече Ставрос, – който хем реже като ножица, хем стиска като клещи.
Преровихме сандъците и открихме особения инструмент, чието наименование по този начин и не научих на български. Ставрос ме накара да го подостря и смажа. Когато пристигна на другия ден да си го вземе, той изясни:
– Това желязо служи за скопяване на коне. Имаме в хергелето пет двугодишни жребеца. Много са буйни и е извънредно време да ги освободим от мъжките им мераци. Те така и така няма по какъв начин да срещнат на Атон кобилка, даже магарица в никакъв случай няма да срещнат тука.
След няколко дни ме повикаха да оказвам помощ на конярите при кастрирането. Заделените от стадото жребци бяха спънати и добродушно пасяха на ливадата.
– Ще стартираме с Леонидас, че е най-див – разпореди се Ставрос и уточни един хубав чевръст жребец със смолисточерна четина.
Първо овързаха с едно въже муцуната на коня – да не хапе. После с друго, по-дебело въже, заплетоха гърдите, предните крайници и задния му ляв крайник. Така Леонидас беше заставен да легне на лявата си страна.
Макар и крепко пристегнат с възли, конят по всякакъв начин се опитваше да се освободи и петима мъже едвам го удържахме.
Ставрос прилежно свърши работата си. Най-напред изми мъжките атрибути на Леонидас с вода и сапун, по-късно ги обля щедро с ракия първак. Преди да ги отреже с особения инструмент, се погрижи да стегне с конец плътта над тях.
Останалите жребци видяха какво ги чака, само че бяха принудени да се подчинят и един след различен изгубиха мъжествеността си.
Накрая Ставрос събра всичките тестиси, наряза ги и ги опържи в зехтин. Опита от гозбата и сподели на помощниците си:
– Ммм… Това е нашата премия. Няма по-добра храна за един мъж.
– Имаме ли благословията на дядо свещеник да ядем месо? – попита един от конярите.
– Не може за всяка дреболия да се допитваме до игумена – рече Ставрос. – Сега са великденски празници, а ние не сме монаси и не ни е неразрешено да ядем блажно. Ще хапнем тука, на ливадата. Няма да внасяме месото вътре в манастира, с цел да не дразним жителите му.
И аз като останалите мъже си взех от мръвките и седнах да ги хапвам на тревата. Белите бъбреци бяха доста вкусни.
Докато ние похапвахме, петте скопени кончета, към този момент надмогнали болката, пасяха добродушно на ливадата, като понякога надигаха глави и се взираха в нас.
Тогава отнякъде се появи песът Куче, който се завъртя към мене и се облиза.
– Днеска имаш шанс – рекох и му подметнах една мръвка.
Куче подуши белия бъбрек, само че вместо да го лапне, надигна глава и ме стрелна с взор, а след това се обърна и загледа конете. Сякаш разбра какво им се е случило.
– Яж, яж – подканих го аз, само че Куче побутна с лапа встрани парчето месо, без повече и да го помирише, а след това размаха опашка и отиде да си поговори с конете.
Близо месец по-късно Ставрос се отби при мене да остави чифт стремена за корекция. Беше повел хергелето на водопой и до момента в който си приказвахме, животните вън нетърпеливо пръхтяха. Той се извини, че бърза, а когато на излизане прекрачваше прага на ковачницата, пред него се завъртя черният Леонидас. Конят внезапно хвърли къч – ритна Ставрос право в челото и го просна възнак.
Мъжът не можа да каже гък.
Изтичах при него и подложих ръка под главата му. Дъхът му беше секнал от удара – очевидно животът го напускаше. Върху челото му личеше червен отпечатък от конска подкова. Гледаше с опулени от удивление сини очи – беше осъзнал, че умира, само че не искаше да го повярва.
Внезапната гибел е най-тъжна. Не ти оставя даже парченце време да си припомниш най-малко най-щастливите прекарвания. Не можеш дори да си помечтаеш за мястото, където се надяваш да се пресели душата ти.
Когато очите на Ставрос застинаха неподвижни, протегнах ръка и спуснах клепачите върху тях.
Главният коняр беше чиновник на заплата в манастира, по тази причина го погребаха в гробището на Филотей. Това гробище беше прекомерно малко по повърхност. В него заравяха телата на умрелите монаси, а най-малко три години по-късно изкопаваха мощите им, като полагаха черепите на специфични лавици, а кокалите – в общата манастирска костница, с цел да освободят място за новопредставилите се пред Господ.
Душата на Ставрос повика една от най-едрите европейски нощни пеперуди, наречена ясенова орденска лента. Латинското й име е Catocala fraxini. Размахът на крилете й доближава 11 сантиметра. Включена е в листата на най-забележителните 88 пеперуди. Улових я без старания призори до пресния гроб на основния коняр.
Тази пеперуда населява широколистните гори. Деня си прекарва неподвижен върху стволовете на дърветата. Когато кацне върху тях, тя се покрива с предните си крила, които са със защитна багра – сивокафяви, нашарени с линии, имитиращи пукнатините на дървесна кора. Ярко оцветените задни крила на пеперудата се разкриват единствено при полет. Те са черни, а през средата им минава необятна синя лента с формата на подкова.
Гъсениците са сиви на черни точки, с огромни глави. Достигат дължина седем и половина сантиметра и се хранят с листата на ясена, трепетликата, тополата и други дървета.
В Атон не ми оставаше доста време за лов на пеперуди. Освен ясеновата орденска лента улових два ендемитни типа, които по този начин и не можах да дефинира тъкмо, тъй като не попадаха в моите справочници.
Един следобяд, до момента в който блъсках с чука желязо върху наковалнята, усетих, че някой ме следи, и обърнах глава. В ковачницата се беше вмъкнал игуменът на манастира – дядо Калистрат. Седеше на каменните стъпала до входа, гледаше ме и засукваше с показалец връхчетата на брадата си.
Оставих чука и отидох да му целуна ръка.
– Обичам да се заглеждам в огъня – усмихна се игуменът, – укротения огън.
Дядо Калистрат беше дребно, съвсем стогодишно старче. Въпреки напредналата си възраст имаше избистрен разум. Монасите го почитаха като светец. Преди доста години беше изгубил единия си крайник от коляното надолу и за стъпало използваше остаряла дървена протеза. За бастун му служеше игуменският скиптър – дебела сопа с железна топка на върха.
– Радвам се на усърдието ти – сподели дядо Калистрат. – Бог се отплаща обилно на положителните служащи. Предишният ни ковач беше духовник. След време може да го последваш в духовния му път.
– Още не съм сигурен дали тука ми е мястото – рекох. – Все отново съм българин.
– Какво като си българин – усмихна се старецът. – В манастирските книги написа, че преди четири епохи Филотей бил унищожен и тънел в съсипия. Тогава тук се заселили български монаси, които съумели да го възродят. Нашата обител е оживяла с помощта на тяхното старание.
Обещах на дядо свещеник да обмисля думите му. Започнах да се вглеждам в монасите към мене и да се слагам на мястото им. Възхищавах се на тяхното себеотдаване по време на изтощително дългите служби. Все по-дълго се задържах в църквата.
Атон е изумително държавно образувание. Всичките му поданици са избрали непринудено да живеят в него, подчинявайки се умишлено на античните му закони. За своя труд монасите не желаят и не получават заплата, а и парите не са им нужни, тъй като няма къде да ги харчат.
Централен орган на ръководството на Света гора е Общото заседание на манастирските игумени. Всеки от тези игумени е всемогъщ стопанин в своя манастир, нещо като цар сановник, а подчинените му са подредени надолу в строга подчиненост. Всички монаси, без значение от своя нравствен ранг, са длъжни от време на време да се изповядват персонално на игумена. Така безспорната власт на царя сановник е предпазена от интриги и заприказва.
През 1903 година Атон влизаше в границите на Османската империя, само че макар стратегическото състояние на полуострова на никое място на територията му не бяха ситуирани турски войски. Високата врата получаваше от манастирите налог и предпочиташе да не се намесва нито в ръководството им, нито в духовните им каузи.
Света гора ми харесваше. Благосъстоянието на Филотей беше цветущо. Всички членове на монашеското общежитие съблюдаваха откритите правила, животът течеше умерено, без огромни грижи и подозрения. Често имах допир с образовани и извисени духовно люде. Започнах да си втълпявам, че това е най-близкият до съвършената независимост свят, само че осъзнавах и основния му съгласно мене недостатък – на Атон не допускаха дами и там не се раждаха деца.
След всяка вечеря дядо Калистрат заставаше до изхода на трапезарията и благославяше монасите и поклонниците. Веднъж, на излизане от столовата, той ми рече:
– Ако си решил да направиш първата стъпка, ела в килията ми да се изповядаш.
Събрах кураж и още същата вечер се явих пред игумена.
Дълго ме разпитва той. Докато му разказвах за Ада Кале, по лицето му се разливаше богатства усмивка, само че щом започнах да разказвам осъществените от мене убийства, дядо Калистрат взе да потропва нервно с протезата по пода. По някое време не сдържа гнева си и ми се развика:
– Защо си се трансформирал в главорез на почтени люде? Защо си изцапал ръцете си с кръвта на православен грък?
– Вършех всичко по заповед на Организация, чиято основна цел е свободата – отвърнах.
– Организация, която позволява почтени жертви, не е богоугодна – удари с пестник по масата игуменът. – Всеки човек е задължен да мисли със личната си глава и да се грижи на първо място друго за спасението на душата си. Свободата е налична единствено за този, който следва божиите закони.
– Във всички революции в човешката история до момента са падали почтени жертви – промърморих.
– И до какво са довели тия революции? – подвигна ръце дядо Калистрат. – Само се сменя пастирът на стадото, а от време на време и кучетата. В най-хубавия случай стадото се мести на по-тучно пасбище, с цел да дава повече мляко и вълна. Затова търсещият свободата човек е жертван на самотно скиталчество… Я ми налей вода от каната, че ми пресъхна устата.
Игуменът изпи на един мирис съвсем цялостната чаша и ме погледна в очите:
– Твоите грехове са непростими. Аз най-малко не мога да ги опростя. Още си доста млад и в случай че живееш праведно, Господ може и да се смили над тебе. А в този момент се махай и повече да не си се мярнал пред очите ми! Не се и опитвай да си търсиш работа в различен манастир, мястото ти не е в Света гора.
На другата заран си събрах багажеца и напуснах Филотей след тъкмо пет месеца престой в манастира. Куче дълго ме следва по пътя, въртейки отзивчиво опашка. Малко преди Ивирон песът зърна един заек, подгони го и не помни за мене.
В пристанището Дафни взех парахода за Солун. От един пътник на борда научих за атентатите на българските анархисти, залели с кръв града тъкмо след великденските празници.
– Никъде в Солун не казвай, че си българин – посъветва ме индивидът. – Иначе рискуваш да те пребият.
Не можах да открия брат ми в града. Беше напуснал квартирата си. Хазяинът му сподели, че не е сигурен дали е оживял по време на атентатите и последвалите ги погроми над българи.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ